„Помни в какво вярваш“ – пее Джон Бон Джоуви. Когато си изправен пред неприятности или натиск от околните, „когато животът е горчив хап“, тогава да, обезателно помни. И все пак непоклатимостта на вярата е хем благословия, хем проклятие. Нямате ли чувството, че твърде често се вкопчваме в онова, в което винаги сме вярвали, сякаш е въпрос на живот и смърт, загърбвайки дори и основателните съмнения на собственото си сърце? Ако вложим прекалено много в мненията си и отказваме да се разделим с тях от страх да не станем за смях или да не трябва да променим навиците си, мненията може да се превърнат в пагубна, сковаваща ума догма.
Стартирам „Инсайт Хаунд“ с идеята, че идеите трябва да еволюират както всичко друго в природата (сетете се за австралопитека Люси, годишнината от чието откриване „Гугъл“ отпразнува онзи ден). Вярвания, които се централни за личността ни и за отношенията ни с другите, не бива, то се знае, лесно да се изхвърлят на боклука или да се търгуват като обувки или орехи на пазара, нито пък е непременно вярно, че най-великите истини се раждат в свирепите спорове между две диаметрално разположени страни. Въпреки това не би трябвало да оставяме вярванията да се превърнат във вкаменелости и ми се ще да беше социално приемливо да кажеш „Промених си мнението“ с гордост вместо със срам. Върху тази предпоставка се гради науката и се случва научният дискурс – поне на теория, ако не на практика.
Да бъде отворен за нови идеи е постоянно предизвикателство за индивида, включително за защитника на животните. С голяма доза сигурност мога да кажа, че в момента много от възгледите ми са предубедени, ретроградни или просто погрешни. Съзнателният ми ум едва ли би ги отразил. Пò съм наясно с възгледите, които са се променили, може би защото съзнанието за тях допринася за яркото усещане, че си жив.
Спомням си, че в университета бяхме правили един тест, наречен „дилема за зооетиката“, който осветляваше мястото на личните ти етични схващания върху спектъра на различните философии. Идеята отчасти бе да се „измерваш“ от време на време (може би в началото и в края на курса), за да видиш как вярванията ти еволюират. Нямам спомен някога да съм правила теста отново, но като цяло смятам, че резултатът ми в графа „Права на животните“ би бил дори по-висок от тогава, което най-вече отразява убежденията дълбоко в сърцето и в по-скромна степен – действителния начин на живот. Също така виждам с по-голяма яснота от всякога, че промените в климата и социалната справедливост както за хората, така и за животните, са взаимосвързани. Освен големите въпроси криволичат и дребните, например що се отнася до разните предписания как да живееш със и да се грижиш за куче.
Любовта към животните не е неподвижна звезда в небесната твърд. Напротив, любовта към животните изисква мобилност – непрекъснато задаване на въпроси и желание да учиш както от другите хора, така и от самите животни, ако ще ги зачиташ като пълнокръвни, автономни същества. Онези, които са членове на общностите ни, трябва да бъдат третирани като такива, т.е. трябва да могат да изкажат мнението си. Необходим е творчески подход, за да открием как да попитаме всяко от тях как би искало да живее, вместо да приемаме за даденост, че ние знаем какво е важно за тях. Едно смесено общество от различни видове не може да съществува в хармония без внимателно наблюдение и ангажимент към индивида, защото всяко животно (или човек) е извън класациите в някои отношения и, както се изразява Темпъл Грандин, „животните ще ви забият трудна топка“. С други думи, независимо дали разполагаш с най-добрите инструменти, милион долара, няколко научни звания и най-благородните намерения, ако искаш да видиш как животно разцъфва пред очите ти, отнеси се с него както с друго човешко същество – непредубедено и с уважение към неговата уникалност.
Сю Доналдсън и Уил Кимлика, авторите на една страхотна философска книга, озаглавена „Зоополис“, която споменавам в раздела Връзки, са написали статия, която ще заинтересува всеки бъдещ или настоящ ръководител на убежище, замислено като постоянен дом за спасени селскостопански животни. Посетили са редица такива места в Северна Америка и експериментират с частно семейно убежище в Кингстън, Онтарио. Предлагат на мястото на модела, наричан от тях „Подслон и застъпничество“, да се разработи по-холистична концепция за убежището като комуна, където всеки е свободен да влияе върху организацията на ежедневието и всеки допринася и се ползва от грижата на другите на равни начала. Излагат тезата, че животинската работа не е непременно равносилна на експлоатация и доминиране, а реално може да обогати живота на животното, точно както и при хората. Освен това, ако хората биха отслабили контрола, който упражняват върху дневния режим и местата за подслон – например да позволяват на животните да се сприятеляват с други видове, ако искат, вместо да живеят в сегрегация, – това би била печеливша ситуация и за самите спасени животни, и за целите на активизма, тъй като вътре в себе си посетителят би почувствал, че тук се касае за нещо наистина различно от зоопарковете и традиционните ферми. Безопасността на животните и удобството на хората също са важни, но точно както и при хората, един живот, в който съображенията за сигурност надделяват над всичко друго – радост, приключения, приятелство, новаторство, – не е живот, който си струва да бъде „обезопасяван“ от каквото там го застрашава.
В бележка под линия Доналдсън и Кимлика отговарят на скептиците (включително някои теоретици на правата на животните), които твърдят, че понеже животните нямат разумна представа за това какво е добро за тях, фундаменталните решения за техния живот трябва да бъдат оставени на хората. Всъщност при много решения, дори и при хората, не взимат участие по-висшите интелектуални способности, а по-скоро те са резултат на проби и грешки, като двете женски пуйки, описани от авторите, които, след неколкократна замяна на живота в дивото ято със сигурността на убежището и обратно, накрая предпочели да се преместят в дивата природа, докато мъжкият си останал. Или може би всички сме чували за котки, които започват да посещават съседската къща и дотолкова я харесват, че накрая изоставят бившите си хора заради съседа.
Бих добавила, че в науката за благосъстоянието на животните са разработени формални способи за определяне доколко нещо е важно за дадено животно или кое измежду две неща предпочита – не става въпрос за чудати работи от научната фантастика, говорещи животни разбира се няма, ами за простички методи като това да накараш животното да се потруди, за да покаже колко е готово да заплати за съответното благо. Вероятно такива тестове биха могли да намерят приложение отвъд лабораторията като начин да се поиска мнението на едно животно. Да, това няма да са мнения от рода на това кой да бъде избран за президент на републиката; ала малките неща в живота – изборите, които се правят за храна, сън, компания, местата за посещение – са в края на краищата онези, които имат най-голямо значение за животните.
Авторите също така правят обширно сравнение с по-модерните спрямо остарелите концепции за настаняване на хора с увреждания. Заключават, че убежищата за животни трябва да се пазят от „тоталната институция“, която представляват психиатричните заведения от старата школа, с техния драконовски контрол върху живота на хората, на които се налага да ги обитават дългосрочно (тук се сещам за „Полет над кукувиче гнездо“). Драконовският контрол може да се прокрадне незабелязано, дори когато хората, разпореждащи се с мястото, са водени от най-добри намерения, ако те не проявяват гъвкавост и не се вслушват в онова, което „подопечените им“ имат да им кажат.
И както е в общността, така е и в аза – ако позволим на старите си убеждения да закоравеят до степен на догма, която властва над всичко, без да подхождаме с уважение към новите неща и идеи, пръкнали се на света, ще се превърнем в деспот сами на себе си и ще сторим собствената си душа затворник…
Insight Hound 