Шейсет – наблъскали ни бяха в камиона –
седящи и клечащи, приведени и свити,
с допрени топли рамене, и колене, и лакти,
притиснати в предутринната тъмнина…
Денис Брутъс, En Route*
Кулата – Промахон, февруари 2016 г.: Когато протестиращи гръцки фермери започнаха спорадично блокиране на основния граничен контролно-пропускателен пункт с България за дълги периоди от време, много шофьори на камиони се озоваха в безизходица, без да могат да се върнат у дома, да си вземат душ, да си починат. Имаше недостиг на храна, вода и лекарства, особено за онези от гръцката страна на границата. Българският Червен кръст успя да окаже помощ на хората от своята страна, но гръцкият Червен кръст рядко съумяваше да се намеси, притиснат от съкрушителната трагедия на мигрантите, опитващи се да преминат към Македония.
София, февруари 2016 г.: Когато колежката ми Грети се опитала да задържи входната врата, за да не се тресне, тя си прищипала палеца. Болката била мъчителна. Палецът се надул и впоследствие бе добил тъмен, заплашителен зелен цвят. Може да изгуби нокътя си. Беше дълбоко засегната от преживяното: „Едно пръстче, а разбираш колко е ценно“.
Лондон, август 2013 г.: Най-лошото пътуване с метро в живота ми. Някои метростанции бяха затворени, а имаше огромен наплив на купонджии за карнавала в Нотинг Хил. Бях се запътила към карнавала и се озовах между телата на други хора в неудобна позиция. Не можех да се поместя и на сантиметър. Едва можех да дишам. Беше ужасно. Помислих си за селскостопанските животни, на които се налага да пътуват така по 20, 50, 70 часа и от тази мисъл физически ми прилоша. Никога дотогава или оттогава не съм изпитвала толкова състрадание към животните, превозвани на дълги разстояния; съчувствала съм им, но тяхната мъка си е оставала абстрактна. Подземните ми неволи продължиха едва 10 или 15 минути и веднъж като излязох от влака, дишайки свободно под слънцето и готова за среща с приятелките си, усетих, че пак мисля за животните, но беше различно… сякаш буквално се бях разкачила от болката им. Преживяването обаче беше урок, който няма да забравя.
Не ни трябваше Кеймбриджска декларация за съзнанието, за да узнаем, че животните имат субективен поглед към света и чувства точно като „нас“. Телата им са населявани от субекти, за които не е без значение какво им се случва. Това е доста очевиден житейски факт, но той остава удобно пренебрегван, когато ги подлагаме на мъката от разделите, стреса от насилствените срещи, на глад, скука или болести, или когато ги убиваме.
Предвид мащаба на тегобите, животинското състояние като че ли прекрачва границата на възможностите на човешкия ум да го обозре и когато е уместно, да поеме отговорност за него. Ако обаче отделим малко време да се замислим – с животните наум – за неприятните неща, от които се оплакваме и от които чуваме да се оплакват другите хора (животните също се оплакват, но ние се хващаме за езиковите различия и се преструваме на глухи), може да осъзнаем, че останалата част от творението преминава през същите изпитания, и то често пъти в по-драматична степен. Ние може и да сме доминиращият бозайник на Земята, но все пак сме уязвими. Куп лоши неща ни се стоварват върху главите. И навярно в нашата уязвимост се таи обещанието да сътворим един по-добър свят, защото ние знаем, ние можем да си представим какво е да бъдеш Другия, когато страда.
Тъй като мога да си представя какво е да си изплашено животно в камион за превоз на „добитък“, тук ще отразя резултатите от петгодишното разследване на Eyes on Animals („Наблюдение на животните“) и Animal Welfare Foundation (AWF) / Tierschutzbund Zürich (TSB) („Фондация за благосъстояние на животните“), в сътрудничество с Compassion in World Farming („Състрадателно световно животновъдство“), относно износа на животни от ЕС за трети страни, в частност Турция.
Из целия свят представители на човешкия вид играят сложна игра, в която други видове са тяхна собственост и се търгуват за жетони, наречени пари, които хората използват, за да си купят хляб, ориз, ягоди, ски ваканции, повече пари или други животни и продуктите от техните тела и труд. Една такава търговия е износът на живи овце, крави, биволи и кози от Европейския съюз за Турция. Турците имат религиозно предпочитание към прясно закланото месо. Техните съседи на запад и север имат излишни животни, които им се ще да пласират, и през 2010 г. те успяха да убедят Турция да започне да внася животни от тях. И двете страни са виновни за причиняването на огромно страдание на стотици хиляди чувстващи същества между 2010 и 2015 година, което продължава и досега.
Повече от един милион селскостопански животни са били изнесени по този маршрут от началото на търговската обмяна.
Тези овце, говеда и кози нерядко идват чак от държави като Латвия, Естония, Франция и Холандия, а местата, където ги изпращат за клане, угояване или развъждане понякога са разположени дълбоко в азиатската част на Турция, дори към границата със Сирия. Много от транспортните маршрути са от порядъка на 3000, даже 4000 км. Пътуването се удължава допълнително от чакането на изходната точка на ЕС, границата между България и Турция, което трае средно по 17 часа. В резултат на натиска от страна на неправителствените организации, работното време на турските гранични ветеринари бива удължено и сега е от 7:00 до 17:00 ч., но обещанието животновозите да започнат да се обработват по 24 часа на ден, седем дни в седмица, така и не се материализира. После идва чакането на митница – в Капъкуле, Истанбул, Анкара или на други места, което обикновено трае един цял ден и по време на което животните нямат никаква или почти никаква защита от палещото слънце, нито обори, където да ги разтоварят да си починат.
Работното време на ветеринарите и митничарите, неизправна документация (например объркани ушни марки), несъобразяване с турските вносни разпоредби (като тези за теглото на говедата или пола на овцете), неплатени мита и хиляди дребни неща – затварянията на Босфорския мост, да речем – заговорничат, за да направят тези пътувания ад на земята за животните. На индустрията и европейските власти това е добре известно, не на последно място защото нееднократно са получавали сигнали за страданията и нарушенията от частните инспектори за защита на животните, които намират време да запишат, фотографират и заснемат с камера всичко, което видят, освен че оказват първа помощ и подканят шофьорите да си вършат работата. Обаче въпреки неясните обещания отговорните страни предпочитат да си прехвърлят вината една на друга, вместо да спрат търговията или да предприемат драстичните мерки, които са необходими за подобряване на ситуацията.
В основата на това стои отношението към селскостопанските животни като към стока, така щото проблемите и забавянията, които съпътстват търговията с тях, се считат за нещо нормално: да, жалко е, че ги има, но все пак това е бизнес и в крайна сметка бедите не могат да бъдат избегнати. Нека само се опитаме всичко да изглежда добре на хартия, за да има как да отговорим на досадните НПО-та. Четейки досието на Eyes on Animals и TSB | AWF, усещам как една неизказана фраза се натрапва иззад всеобщата липса на реакция спрямо позора, който организациите са документирали: онова, което се случва, е нормално.
Но какво се случва?
Животните пристигат на българо-турската граница, често вече изтощени и натъпкани, нагазили дълбоко в тор, с очи, сълзящи от амоняка във въздуха. Някои са болни или ранени, но може да не ги забележат. Продължават към ничията земя между двете държави. През зимата и лятото температурите са екстремни. Няма сянка и обикновено цари безветрие. Фураж не е наличен. Има един-единствен маркуч за даване на вода на стотици животни, а и не всички шофьори носят кофи за ръчно поене. Ако водата в камиона е замърсена или поилките не са подходящи за животните, това означава катастрофа. Няма къде животните да се разтоварят или да им се окаже първа помощ.
След това животните продължават към другата страна, към Капъкуле, където евентуално чакат за митническа проверка. Там отново няма инфраструктура за тях. Направени са частни заграждения при бензиностанцията „Петлайн”, но те се ползват по усмотрение на шофьора, твърде малки са, за да настанят значителен брой от морните четириноги пътници и им липсват основни характеристики за осигуряване на комфорт, храна и вода.
Най-накрая – понякога дни по-късно – камионът потегля към финалното местоназначение, например кланица или развъдна ферма. Колкото и далече да е това, почивката по пътя е невъзможна, защото в Турция няма контролни пунктове (лицензирани обори, където овцете, козите или говедата се разтоварват за един ден, за да не надскочат определения по закон лимит от 29 часа в камиона). Поради това разстоянието само по себе си означава автоматично нарушение на Регламент 1/2005, за който Европейският съд постанови миналата година, че се прилага до края на пътуването в третата страна, а не само докато камионът е на територията на ЕС.
Организациите за благосъстояние на животните са провели 15 разследвания между 2010 и 2015 година, в продължение общо на 93 дни. За този период те забелязват над 480 животновоза, от които инспектират около 350. Потресаващите 70% от тях са в нарушение на правилата за защита на животните. Малко неща са се променили в последните пет години. Уморени от гледките на повтарящо се страдание, организациите са непреклонни: „Вадим си твърдото заключение, че ЕС и неговите страни-членки трябва да забранят тази експортна търговия, като знаят много добре, че маршрутът е в нарушение на собственото им законодателство”.
Ако Европейският съюз държеше „изцяло сметка” за добруването на животните като „същества с усещания” при изработването и осъществяването на политиката си в областта на селското стопанство, както изисква Член 13 от Лисабонския договор, историите, които следват, може би никога нямаше да се случат…
Ранените бикове от Унгария – юли 2011 г.
Камион, собственост на германо-холандска компания, е видян да превозва унгарски бикове. Биковете са толкова гладни, че ядат от мръсната постеля. Един от тях има счупен преден крак, а друг просто се свлича на земята, когато го разтоварват при ветеринарната станция за митническа проверка (по онова време турската митница изисква всяко едно животно да слезе от камиона и да се провери ушната му марка). Шофьорите принуждават животните да се качат обратно, без да са им дали храна и вода и без да са им изринали. Никой не показва милост към двете ранени животни:
Бикът със счупения преден крак успя, с голямо затруднение, да влезе в камиона. Работниците от ветеринарната станция успяха да вдигнат другия бик на крака и той докуцука до рампата на камиона, където отново колабира. Въпреки протестите ни шестима мъже го удряха и бутаха. Бикът остана да лежи на рампата, без да може да се изправи. Мъжете накрая просто вдигнаха падащия борд и бикът се плъзна в каросерията.
Камионът се връща на границата, за да чака. Температурата навън е 39°С. Другите бикове тъпчат падналия, който реве от болка.
Вечерта камионът най-после потегля за Анкара. Три дни е продължило чакането на българо-турската граница. През нощта и двата ранени бика са намерени на пода, мъчат ги жестоки болки, а отделно всички животни са изключително жадни. Шофьорите просто казват, че системата за вода е развалена. Когато биковете пристигат във фермата на следващата сутрин, един от падналите не е в състояние да се изправи, затова работниците усукват опашката му, докато болката става толкова непоносима, че му се налага да събере малкото сила, която му е останала, да повдигне тялото си и да излезе от камиона… само за да колабира отново пет минути по-късно, когато инспекторите трябва да напуснат.
Българските агънца, които излизат от утробата, докато майките им излизат от камиона (и умират) – януари 2012 г.
На 16 януари 2012 г. във ветеринарната станция на Капъкуле наблюдавахме разтоварването на български овце от камион на българска фирма. Овцете бяха в напреднала бременност и по време на разтоварването много от тях започнаха да раждат. Само за половин ден дванайсет агънца и една овца-майка умряха. Превозването на животни в напреднал стадий на бременността е в нарушение на Регламент (ЕО) № 1/2005, според който се забранява транспорта на „бременни женски индивиди, за които 90 % или повече от очакваното времетраене на бременността вече е отминало“. На 19 януари всички овце все още чакаха при ветеринарната станция, изглежда заради неизправност в документите.
За щастие, за разлика от периода 2010 – 2013 година, сега български овце на път за Турция се наблюдават много по-рядко. Данните на Евростат сочат, че през 2014 година България е изнесла овце на стойност едва €55 000 – рязък контраст с почти петдесетте милиона евро през 2011-та. Причината не изглежда да е директно свързана със защитата на животните. Освен това българските превозвачи са престанали да товарят овце на четири нива.
Латвийските бикове за Ирак: 7 дни на границата – ноември-декември 2012 г.
Трийсет и един латвийски бика, безсърдечно продадени за клане в Ирак, са качени на полски камион и пътуват в продължение на три дни, включително почивка от 24 часа, до турската граница. Българските гранични власти просто ги пропускат, без най-напред да попитат турските си колеги дали ще се позволи на животните да продължат за Ирак. Когато биковете се озовават вътре в границата и става ясно, че има огромен проблем заради липсващо разрешително, българите отказват да поемат отговорност и да пуснат камиона обратно, за да не би биковете да донесат някоя зараза от съседското парче земя. Турските ветеринари също не искат да имат нищо общо с клетите 31.
Минава време. Фуражът в камиона свършва и се налага неправителствените организации да набавят вода и храна за животните. Биковете прекарват седем дена, натъпкани в превозното средство на границата, и само защото организациите не спират да умоляват различните страни да намерят решение, Турция се съгласява да направи някои изключения и да позволи на камиона да прекоси територията й. Животните биват разтоварени за 24 часа в граничната ветеринарна станция и след това пътуват още 2 – 3 дни до Ирак с условието камионът да бъде запечатан и шофьорите да не спират за повече от един час. Започнали тежкото си пътуване на 20 ноември в Латвия, вечерта на 3 декември 2012 г. биковете най-после стигат до мястото в Ирак, където ще ги убият…
Бременните немски юници: една зловеща история – юли 2015 г.
Към животните, които ще се използват за разплод, по принцип се отнасят по-добре, отколкото към онези, които са определени за клане, но това невинаги е така. Два камиона, собственост на полската фирма Amsyl, натоварват бременни юници в Берлин и планират една-единствена 24-часова почивка в Румъния преди крайното местоназначение в Чорум (на 850 км от Капъкуле). Засядат на границата в продължение на дни, защото турският вносител не е платил митата. В един от камионите има мъртва юница и необходимостта да се намери решение за изхвърляне на тялото й допълнително усложнява нещата. Изпражнения и органи излизат от трупа и понеже той се е надул и е станал двойно по-голям, за другите юници е трудно да достигат коритата за поене. Една от тях, Диабло (ушната й марка е с име), почти не може да помръдне, защото мъртвото тяло й пречи. Накрая починалата юница е изхвърлена и камионите отново потеглят на път, ала шофьорите така и не дават достатъчно вода на животните, които са много жадни.
19:08 ч. Шофьорът спира водата. Питаме го защо, при положение че системата за вода е била включена само десет минути. Той казва: „Достатъчно“.
За щастие има подходящи вратички за достъп, които позволяват ръчно поене и хранене. Юниците най-сетне пристигат във фермата (74 часа след последната им истинска почивка в контролния пункт в Румъния) и се запътват моментално към водата и фуража. Условията в тази ферма са много лоши – циментов под, няма слама, нито възможност за паша и движение.
Животът в „Пимк“ за биковете от Франция и Унгария – юли 2015 г.
Пет камиона на българската фирма „Пимк“ са натоварени с бикове от Франция и Унгария. Горещо лято е, а и петте превозни средства са натъпкани. В един от камионите биковете разполагат само с 85 квадратни сантиметра на животно и много от тях нямат друг избор, освен да се облегнат на вътрешните стени, които са от алуминий и „направо горят“. Те са изплезили езици и ги въртят – признак на топлинен стрес, жажда и необходимост от свеж въздух. В никой от камионите няма фураж и животните ядат собствената си сламена постеля, която е замърсена от изпражненията. Шофьорите са любезни и отзивчиви, но са неопитни и не знаят как да дават вода на животните. Още повече, че на един от камионите една от вратичките за достъп е счупена и застопорена с дървена летва, което означава, че няма как да се провре кофа в това отделение. На някои от биковете им текат носовете или им сълзят очите от амоняка; в един момент от пътуването инспекторите отбелязват, че „вонята на амоняк едва се търпи и собствените ни очи започват да сълзят, когато приближим лицата си до камиона“.
Екипът на AWF проследява два от камионите до място, отстоящо на 198 км от местоназначението им в Адана, когато се налага да потегли обратно заради опасната близост до сирийската граница и рисковата зона. До този момент животните са прекарали на камионите съответно 76 и 42 часа, считано от края на почивката им в контролния пункт „Роял Хасково“. Все още им предстоят близо 200 км път и възможно чакане от няколко часа на митницата в Адана, преди да стигнат крайното местоназначение. Максималното времетраене, което е позволено, е 29 часа.
Ролята на България
Отговорността на България представлява специален интерес за мен не само като българка, а и защото България е изходна точка на Европейския съюз и като такава е компетентният орган, който трябва да огледа животните, напускащи територията на ЕС.
Българските гранични ветеринари са пропуснали камионите на „Пимк“, въпреки че Адана е на 1200 км от Капъкуле, а в Турция няма контролни пунктове, където животните да си починат. Пропуснали са ги, въпреки че са били толкова наблъскани и въпреки жегата.
Струва си да се отбележи и статистиката от изминалите пет години: от 47 проверени камиона, собственост на български превозвачи, 36 са били в нарушение на Регламент 1/2005. И от 49 камиона, натоварени с животни от България, 37 са били в нарушение.
Повечето от нарушенията, засечени от инспекторите за защита на животните, са били от сериозно естество.
Откакто през август бяха подадени нови жалби, ветеринарите на „Капитан Андреево“ са започнали да спират повече камиони и да ги пренасочват към най-близкия контролен пункт – частните обори „Роял Хасково“. Преди в „Роял Хасково“ имаше добри условия за животните. Но тъй като някои от транспортните компании се надяват да избегнат плащането на еднодневен престой там и не правят предварителна резервация, в базата нерядко се образуват опашки и условията там са се влошили. Камионите, които са били хванати и върнати от границата, пристигат в двора на „Роял Хасково“ и животните трябва да чакат в превозното средство по шест часа, докато им дойде редът за „отдих” в пренаселените клетки.
Ситуацията е подобна на тази с ужасните „приюти“ за кучета в България. Не е ли редно, преди да се прави нещо на животните (например да се возят на дълги разстояния или да се настаняват в приюти), най-напред да се види, че е налице подходяща инфраструктура, а не постфактум – когато синджирите с роби вече са подкарани – да се установи колко незаконно и варварско е всичко и едва тогава да се мисли (ако въобще се мисли) за подобрения?
Може би условията в „Роял Хасково” щяха да са по-добри, ако работеше и другият контролен пункт наблизо, този в Свиленград. Свиленградският пункт е публична държавна собственост. Покрай него имаше ред проблеми и той отдавна е в списъка като „временно затворен“. Когато Йордан Войнов беше директор на Българската агенция по безопасност на храните, пунктът бе набързо отдаден под наем на търг на някаква си фирма при неясни обстоятелства. Тогава подадох заявление за достъп до основната информация за сделката, която очевидно следва да е обществено достояние. Молбата ми бе отхвърлена.
Разглеждайки писмото с отказа сега (то е подписано от приемничката на Войнов – Венцеслава Тасева-Соколова), цялата работа ми изглежда някак страховито-тайнствена: не фактът, че има корупция в България, а начинът, по който съдбите на толкова много животни са впримчени в заплетената човешка игра на кариера и пари. Парите са онази илюзорна ценност, в чийто капан толкова лесно попадаме; в известен смисъл те стоят в основата на нещастието както за нас, така и за другите животни.
Но аз се отклоних. Търговията с животни на дълги разстояния, в частност експортният маршрут за Турция, трябва да бъде преустановена. Няма извинение за това тя да си кара постарому и без спирачки. През последния юли месец тонът на обичайно сдържаните EonA и TSB | AWF стана отчаян:
От 2011 година ни казват, че в скоро време ще се изгради подходяща инфраструктура, че турските и европейските власти си сътрудничат, за да изгладят нещата, но досега няма промяна и страшните мъки на животните продължават. Нашите НПО нямат друг избор, освен да споделят констатациите си с международните медии.
Истината е, че под натиска на „производителите“ на агнета и телета българското правителство активно уговаря страни като Турция и даже Катар да изкупуват животни, а те ги искат живи. По-лошо дори: обвиняват го, че усилията му са половинчати.
В Брюксел нещата не са много по-различни, което е още по-обезпокояващо. В документи като това пазарно проучване на експерти към Европейската комисия и бележка 5888/16, връчена на 15 февруари 2016 на Съвета по селско стопанство и рибарство, се изразява задоволство от увеличения износ на говеда за Турция.
Вторият документ е нагледен пример за зле прикривано лицемерие. От една страна ЕС прави всичко възможно да се премахнат нетарифните бариери пред неговия износ за трети държави (апелът на активистите за спиране на търговията с животни по морални съображения би влязъл в графата „нетарифни бариери“, макар в бележката да не става въпрос конкретно за това). От друга страна споразумението ТПТИ със САЩ поражда „безпокойство“ дотолкова, доколкото вносните американски стоки можело да не отговарят на европейските стандарти в областта на хуманното отношение към животните например. Ясно е, че защитата на животните е само претекст за протекционизъм и нищо повече. Тя е важна, но само когато на „нас“ ни изнася. Професионалният жаргон в бележката – „офанзивните интереси на ЕС“ – щеше да бъде смешен, ако не беше толкова тъжен.
Дано с медийното внимание от последните няколко седмици се преодолее тази политическа инерция, която позволява на европейските чиновници да коленичат пред лобистки интереси, докато на думи уж са загрижени за добруването на животните.
Пишете на земеделските министри на България и още 11 държави от ЕС чрез сайта на Compassion in World Farming: www.ciwf.org.uk/IllegalExports!
В статията са използвани данни и цитати от: Dossier 2016: The Doomed Journey на TSB | AWF и Eyes on Animals
Снимки и видео: © TSB | AWF и Eyes on Animals
Забележка: Макар че от време на време помагам като доброволка на Eyes on Animals и TSB | AWF, становищата, изразени тук, са мои лични, освен ако не е указано друго.
На основната снимка: кози са блокирани в ничията земя от 2,5 дни.
*превела Леда Милева; от стихосбирката „Там, където свършва дъгата: Африканска поезия“, изд. „Захарий Стоянов“, София 2012.
Още по темата: „В немилост”; „На овца не се пожелава „Бон Воаяж”
Insight Hound 
One thought on “Жива стока по пътя на смъртта”