първа публикация на 2 ноември 2010 г.
„Темпъл Грандин” е интригуващ биографичен филм с прекрасна актьорска игра, който разказва за прочутата жена учен, аутистката, която променя живота (и смъртта) на селскостопанските животни в Америка и в чужбина. Продукцията на НВО, която тази година спечели множество награди „Еми”, не трябва да се изпуска нито от любителите на животни, нито от който и да било друг зрител с воайорска склонност към умове „различни, но не по-малки”. Темата е много подходяща за операторската камера, защото мисленето на Темпъл е визуално. Може да й е трудно с езиците или с израженията на лицето, но когато филмът разкрива сложните геометрични схеми в главата й – или когато фразата „ставам по първи петли” извиква у нея образите на леля й и вуйчо й, кукуригащи на покрива, – разбирате, че ви очаква чудесно телевизионно удоволствие, което няма да ви депресира.
Онова, което харесвам във филма, е умният начин, по който изгражда нещо като верига на емпатията. Ние можем да видим света през очите на един аутист с високо ниво на умствено функциониране, а Темпъл на Клеър Дейнс на свой ред може да го види през очите на крава или кон. Така и ние съпреживяваме с кравите и конете. Въпреки че Темпъл яде месо, тя не иска да бъде като див хищник, защото хищниците не могат да се поставят на мястото на една крава, а тя може. „Природата е жестока, но ние защо да бъдем” е фраза, която се чува неколкократно във филма и продължава да ехти в главата ти, като мученето на страдащи говеда в двор за угояване, дълго след като си загасил телевизора. Същото се отнася и за втория, по-лиричен въпрос, който Темпъл упорито задава след смъртта на всеки човек или животно: „Къде отиват?”. Къде, наистина? Филмът не дава отговор, но самият въпрос е потресващ със своята простота и сериозност, особено когато Грандин го извиква насред шума в една зловеща кланица.
Темпъл отегчава гостите на партито, на което е поканена, с брътвежа си за безобразно проектираните скоби за глава, предназначени да фиксират кравите в неподвижно положение за извършването на манипулации. При все това една тема, която лесно може да доскучае на обикновените хора или дори да ги изплаши и прогони, тук става важна и интересна, защото филмът те предизвиква да промениш гледната си точка. Героинята в него вече не е жалък случай за психиатрията, а интелигентен и състрадателен човек, чиято фобия от плъзгащи се врати и запалеността й по чудати „машини за притискане” са се оказали – по ирония на съдбата – дар за селскостопанските животни в Америка. Кравите вече не са прости роботи за бургери, а индивиди с чувства толкова реални, колкото вашите и моите; животни, които познават болката, страха и комфорта. Това упражнение в емпатия е причина за успеха на „Темпъл Грандин” – онова, което го прави толкова красива и хуманна творба.
*Ако искате да научите повече за уникалните прозрения на Грандин за животинските умове, можете да се снабдите с копие на международния й бестселър Animals in Translation. Аз всъщност не съм чела точно него, но мога да препоръчам най-новата й книга, Making Animals Happy.*
снимка: Ryan McGuire (http://www.gratisography.com/)
Insight Hound 